Слава в забвение



В разцвета на историята на хилядолетния ни народ са останали по една или друга причина в забрава и неизвестност много величествени фигури, отдали живота си на България. Последният век е влязъл в обувките на най-голямата мъгла през цялата човешка история, макар и изпълнен с много раздори и обрати - Вероятно и това е причината за тази катастрофалност. Решихме да изложим кратки биографии на трима българи, борили се за националното дело под девиза "Свобода или смърт".

1. Капитан Даню Дочев Петков



Даню Петков е роден на 8 август 1912 г. в село Сотево (водещо се днешен Славяни), Ловешка околия. Завършва средно образование получава в Държавно педагогическо училище „Цар Борис III“ в гр. Ловеч през 1932 г., вероятно там оформя и патриотичните си възгледи. Приет е във Военното на Негово Величество училище с 55-ти „Тракийски” випуск. Завършва през 1936 г., бивайки първенец на випуска.

Даню израства в компания на тримата си братя - Петко, Денчо и Цочо. Петко основава училището в родното им село, Денчо е ветеринарен фелдшер, а най-малкият им брат Цочо е основател на първата парашутна дружина в България.

Негов роднина е летецът Петко Попганчев.

Даню Петков сътрудничи активно на вестници в Свищов и Ловеч. Неговите статии и днес пазят актуалността и непримиримостта на гражданското му поведение и родолюбие, свързани с проблемите на България и Македония.
С почит към далечната и близка съдба на народа, с благодарност към освободителите. Владее френски език. Служи и е пример с високия си морал, интелигентност, с добротата си и готовността да помогне.

След завършване на ВНВУ е назначен в 2-и пехотен искърски полк. Служи на турската граница в гр. Елхово като подпоручик, след което е преместен в Свищов и Ловеч към Тридесет и четвърти пехотен троянски полк като взводен командир.

През 1941 година заминава в състава на полка си в Македония, в градовете Битола, Ресен, Охрид, Струмица и други. Като капитан е бил военен комендант на граничния район около Манастира „Свети Наум.” до Охридското езеро.

При завръщането на Петдесет и пети пехотен Охридски полк от Македония полкът и ротата от двеста и седемдесет души, която командва, воюва и попада в плен на немски части на СС дивизия „Принц Ойген”, а по-късно и с югославски партизани, от които той успява да освободи ротата си без жертви, успешно завръщайки се в Родината.

55 „Тракийски“ випуск на ВНВУ, 1936г.
През декември 1940 г. поручик Петков се жени за Мара Михайлова Стоицева, дъщеря на известния съдия и интелектуалец Михаил Стоицев, кавалер на Ордена За храброст от Първата световна война, кмет на с. Микре, с. Александрово и гр. Угърчин, както и градски съдия в Ловеч – починал внезапно през 1936 г. Раждат им се двама сина.
арх. Михаил Д. Петков, роден 25 май 1943 год. в град Охрид, Македония.
инж. Пламен Д. Петков, роден на 13 юли 1945 год. в гр. Ловеч, България.

След завръщането в България през лятото на 1945 год. Дяню Петков успешно кандидатства и е приет под номер 28-и като редовен слушател за подготовка на висши офицери към Генерал-щабната академия. След 1989 година при последвалата реабилитация и повишение в чин остава единственият непроизведен офицер. Остава капитан.

През 1946 година е уволнен с регентска заповед и изселен със семейството си в гр. Ловеч. Безработен. Разрешава му се само тежък физически труд като хамалин и превоз на дървени трупи в Троянския и Тетевенския Балкан. През 1948 година е арестуван с обвинение за връзки със Земеделския съюз на Никола Петков и военните организации „Неутрален офицер” и „Цар Крум”. Без съдебен процес е изпратен в трудово-възпитателен, концентрационен лагер Ножарово, Тутраканско, а след това в Белене, без право на свиждане първата година и редица други ограничения. След освобождаването започва работа към ел. подстанция до с. Хлевене, Ловешко.

От 1954 до 1972 година работи като каменар на кариерата „Слънчев Бряг” – концентрационният лагер край Ловеч, без право на избор. Работи като чука камъни при нечовешки условия. Продължава работа след пенсионирането си към Окръжно пътно управление Ловеч, за да бъде в помощ на синовете си. След 1989 година при последвалата реабилитация и повишение в чин остава единствения непроизведен офицер в по-високо звание. Отказва компенсация за годините прекарани в концентрационните лагери Белене и Ножарово.

Награждаван с военен Орден „За храброст“ IV-та степен 2-ри клас, Орден „Св. Александър“ V -та степен с мечове между рамената, Орден „За военна заслуга“ V-та степен без корона, Орден „За заслуга“, „За отлична военна служба“, както и редица други почетни знаци и отличия.

Умира в гр. София на 31 юли 1996 год., петдесет години след издаване на регентска заповед за уволнение номер 70 от 31.07.1946 год.

Информацията е взета от статия (ТУК) на Един Завет, предоставена от самия внук на капитана.
А ТУК можете да посетите страница във Фейсбук, посветена на кап. Петков.

2. Полк. Петко Попганчев
Полковник Петко Попганчев е роден в с. Сухиндол, Търновско на 21 август 1905 година.

Завършва Аеропланното училище през 1925 година, а през 1928 г. и Военното училище в София. От 1930 г. е младши офицер в смесен орляк. През 1935 г. е командирован в Германия, за да учи. През 1939 година завършва аероинженерство. По това време служи в трети учебен орляк. Същата година е назначен за командир на летището на четвърти армейски орляк. През 1940 г. става началник на Изпитателния институт. Работи като началник на конструкторската служба в (ДАР-Божурище) и се изявява като изключителен пилот. Владее до съвършенство техниката на висшия пилотаж и е летец изпитател в ДАР.

От 1943 година капитан инж. Петко Попганчев е началник на ДСФ в Ловеч и шефпилот на предприятието. От 1944 г. е началник на юнкерски учебен орляк и началник на самолетната фабрика в Ловеч. През март 1945 година провежда изпитателните полети на самолета ДАР-10Ф – прекрасен щурмови самолет, за който освен ласкава оценка има и забележки.

И все пак, една от чудатостите на виртуозния пилот си остава дръзкото пикиране със самолет под Стамболовият мост във Велико Търново. По подготовката на този полет в спомените си той пише: „По-голямата част от времето си в Търново прекарах в преценяване възможностите „за” и „против” рискования полет. Стигнах до там, че нощем се събуждах под бремето на тоя неизяснен въпрос, отивах сутринта на самото място, представях си един вариант на полето, после друг…

И така уж без сериозни намерения, уточних всички подробности, свързани с минаването ми под моста. Започнах да се убеждавам, че ако го направя по течението на реката, 85-те конски сили на двигателя не биха могли да осигурят необходимия ъгъл на издигане срещу амфитеатрално разположения зад моста град. Оставаше възможността да подходя откъм Търново. Тук трудността се заключваше не само в избиране на правилна скорост и височина, но и в необходимия завой от 180◦.

Разчетът на действията ми трябваше да бъде дотолкова точен, че краят на завоя да съвпадне със самото преминаване, като в нужния момент самолетът се окаже точно между дъгата на моста и повърхността на водата. Когато след няколко дни се прибрах в Казанлък, взех един ДАР-1А и излетях. Кацнах само в Горна Оряховица, за да заредя самолета с гориво и продължих за Търново, където направо пристъпих към своя замисъл”
.


Какво виждат всъщност търновчани. Било утрото на 24-ти май 1932 година, празникът на св. св. Кирил и Методий. Търновското население празнувало по улиците. Изведнъж откъм хълма Трапезица се чува усилващо се бръмчене на мотор. И пред погледа на болярци „изскача” аероплан, който прави завой над зяпналия от изумление народ. Самолетът ДАР-1А с бордови номер В-ВІКR завива и започва да се спуска все по-ниско от над улица „Гурко”, сякаш потъва надолу между скалите на река Янтра.

„Този авиатор е луд! Ще се пребие!” – викат хората и удрят по един кръст… А самолетът излиза от пикиране почти над самата вода, току пред дъгата на Стамболовия мост. После се врязва между обраслите с храсти брегове на реката и между стръмнините се шмугва под самия мост. Прелитайки от другата му страна, започва бързо да набира височина. Проечават възгласи: „Браво на юнака!”. Търновското население дълго говори за това необичайно събитие…

За всичко извършено Петко Попганчев е награждаван с „Народен орден на труда”- сребърен, два ордена „Червена звезда” и други.
На 8 март 1983 г. приключи земният път на славния летец, бивайки погребан в София с най-внушителен военен церемониал.

3. Генерал-лейтенант Рафаил Жечев 

Рафаил Жечев Кънев е роден през 1891г.  в Котел, в семейството на Жечо и Неша Къневи. Има четирима братя и една сестра. Двама от братята му също избират военната кариера. Кръстьо Жечев стига до чин подполковник, а Кирил Жечев е генерал-лейтенант.
Рафаил Жечев завършва ВНВУ, гради военна кариера и достига чин генерал-лейтенат. През 1934г. е командир на Първа пехотна софийска дивизия. През 1935г. е назначен за флигел-адютант на Цар Борис III и началник на военната канцелария на Царя. Член на Висшия вонен съвет на Царството. След смъртта на Цар Борис III е генерал-адютант на малолетния Цар Симеон II.

След 9 септември е арестуван, осъден на смърт и разстрелян през 1945 г. от т.нар. „Народен съд“, заедно с другите генерали от българската войска и царските съветници.

Благодарим на госпожа Аглаида Тотева, правнучка на Венда Жечева - сестра на генерала. Нейната дъщеря Мария - баба по майчина линия на г-жа Тотева е съхранила снимката на разстреляния от комунистите генерал.

Вечна да бъде паметта му!

Оригиналната статия, която можете да намерите ТУК, отново е на Един Завет.

Тези герои представляват една изключително малка част от неизвестното в българската, пък камо ли в европейската история. През последните 75 години "българската държавност" никога не е проявявала истински интерес към ценното от нашето минало.

Публикуване на коментар

0 Коментари