Горянското движение

На 5 септември една „братска“ държава ни обявява война. Съветската окупационна армия е посрещната от българи с цветя и ликувания. Последва преврат, което превръща България в сателит на СССР. 

Започват гонения на цвета на българското общество. Интелигенцията е или избита, или изпратена в многобройните лагери. Репресии има върху всяко едно съсловие на обществото – от политици, управлявали страната преди 9-ти септември, до обикновените селяни. Касапницата, наречена „Народен съд“, остава в историята ни като едно от най-големите престъпления на антибългарския наложен от СССР режим. 

От 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 от тях са повдигнати обвинения, като съдбата на много други арестувани е неизвестна. За около 4 месеца са издадени 9 155 присъди, с които са осъдени на смърт 2 730 души, 1 305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от 1 до 20 години. 

При тези обстоятелства се заражда едно естествено и общонационално движение срещу тази чужда система. Архивните документи утвърждават, че още през първите месеци след 9 септември 1944 г. има опити за оказване на нелегална и въоръжена съпротива срещу започналата съветизация на България. Но внимателното им проучване показва, че те имат стихиен характер, без определена програмна цел и в повечето случаи са акт на самозащита. Това е резултат от стреса, на който е подложено населението по време на неочакваните масови арести и жестоки убийства в почти всички населени места в страната. Всеки гражданин, заплашен с разплата от незаконно действащите по села и градове „комунистически екзекутивни тройки”, търси спасение. Някои от тях се укриват при свои близки, други минават в нелегалност, а трети се опитват да преминат границата и да се спасят на територията на Гърция и Турция. Преминалите в нелегалност българи наричат себе си горяни. 

В движението се включват най-различни прослойки на българското общество, като бивши царски офицери, бивши дейци на ВМРО, СБНЛ, „Ратник”, „Отец Паисий” и други бивши националистически организации. Тези хора разбират, че не могат да се преборят с комунистическата репресивна машина по мирен път чрез протести. Обединява ги любовта към родината и желанието да спасят българското от наложения чужд и репресивен режим. 

Въоръжената съпротива стои на върха на пирамидата на Горянското движение, но не е единствената форма на такава. Горяните са подпомагани от голям брой ятаци и често получават дарения от съмишленици. Движението е чисто българско и национално, чети възникват спонтанно и без централизирано ръководство навсякъде из държавата. В справка на службите на Държавна сигурност се съобщава: „През цялата 1950 г. нелегалните организации и групи никнаха като гъби…”. Въоръжават се самостоятелно и въпреки съмненията на ДС нямат външна подкрепа. Доста от самите горяни са вярвали, че западни държави като САЩ и Англия биха помогнали на движението преди самите те да се убедят, че тази помощ няма да дойде. Те водят борбата със системата сами. 

Освен възникналите местни чети, преминават границата и навлизат на наша територия около 52 въоръжени групи на български политически емигранти от Турция, Гърция и Югославия. С идването си в България част от тях стават инициатори за формирането на нелегални организации и горянски чети и си поставят задача да организират масова въоръжена борба срещу комунистическата власт. Радиостанция „Горянин” е „гласът на съпротивата”, предава от април 1951 г. до ноември 1962 г. от територията на Гърция. То е заглушавано непрестанно от отделите за радиотехническа борба на ДС и дори е планирано взривяването му от командоси на българските специални служби, но операцията не е проведена.

В началото на 1947 г. Герасим Тодоров Николов от с. Влахи (родното място на Яне Сандански), Светиврачка околия, замисля да създаде масово съпротивително движение в Пиринския край с център Светиврачка околия. На 12 март 1948 година към четата се присъединяват полковник Стойно Бачийски и подполковник Димитър Цветков. Отряда на Герасим Тодоров се съединява с този на Йордан Руйчев Стоянов и в средата на месец март четата се състои от 42 души, повечето от които бивши членове на ВМРО и врагове на БКП. Три дни по-рано на 9 март Народната милиция в Благоевград започва масова въоръжена акция с кодово име „Елен“, чиято цел е унищожаването на Герасим Тодоров и четата му. Арестувани са голяма част от ятаците на групата, района на действие на групата е обграден и започва преследването й. На 30 март войводата Герасим Тодоров възпламенява бомба и преди бомбата да избухне, се самоубива с изстрел от пушката си. 

От избухването на бомбата тялото му е разкъсано на няколко части. Това не възпира комунистите да се подиграят с паметта му. Органите на милицията поставят в едно одеяло частите от тялото на Герасим Тодоров. Първо го излагат на показ в с. Влахи, а после на площада на Гара Пирин. На същия площад и по същото време милицията организира митинг и хоро с музика по случай разгрома на четата на „бандитите”. Позволяват само на майката на Герасим – Мария, да види мъртвия си син и тя му измива лицето, но не й предават тялото. Гробът му и досега не е открит. 

С основание инспекторът към Държавна сигурност К. Кюлюмов, активен участник в разкриването и разгрома на четата, с тревога посочва: „През 1947-1948 г. бандата на Герасим Тодоров държеше територията на бивша Санданска (Светиврачка) околия, голяма част от селата в този край, прехвърляше част от Разложко, дори стигаше до Гоцеделчевско -оттатък през Пирин и част от бившата Горноджумайска околия. Това беше не само най-голямата банда в България, но и най-опасната поради това, че тя контролираше територията, в която почти беше ликвидирана народната власт”. Движението придобива максимален размах в периода 1950 – 1952 година.

В средата на 1951 година радио „Горянин“ излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат на това, от различни краища на България се стичат хора към сливенския край. Армия от 13 000 милиционери и войници блокира сливенския Балкан. Най-голямата сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов- Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия. На 1 и 2 юни те водят сражение две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението, и въпреки тежката битка, успяват да изнесат ранените; пленени почти няма. В боевете с превъзхождащия ги противник загиват над 40 горяни, но макар и ранен, командирът извежда четата и я спасява. Освен това е известно, че при това сражение милицията и армията са командвани от министъра на вътрешните работи, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията първият секретар на БКП Вълко Червенков. 

За съжаление, в края на 1951 година Георги Стоянов - Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя командир и въпреки жертвите, тази чета продължава борбата: през 1952 година се обединява с малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села.

Малцина от горяните оцеляват - повечето загиват в битки или са заловени и убивани без присъда, осъждани на смърт или доживотно. Техни ятаци също биват осъждани. Семействата им с десетилетия са преследвани и потискани. В основата на горянското движение лежи националното, българското, затова то има чисто национален характер, докато партизанското движение от 1941-1944 г. е движение, водещо се от принципите на интернационализма, за установяване на съветска власт в България, с подчертан антинационален и антибългарски характер. Българският народ отново доказва своето достойнство и не се оставя да бъде управляван от чужди интереси. 

За съжаление тази съпротива остава почти неизвестна. Постиженията на Горянското движение се омаловажат, а огромната численост на горяните не се споменава нарочно - нещо, което е характерно за комунистическите страни. Горяните биват очернени от системата, които ги наричат бандити и терористи. Възниква нуждата от създаване на произведение с образа на врага („Глутницата“) както и на фалшиви организирани репортажи. Пропагандния апарат на системата е във вихъра си. 

Виновниците за репресиите никога не биват съдени. Грозни паметници на съветската армия има из цяла България, пред които всяка година на 9 май се поднасят цветя. Комунизмът превръща българския народ в страхлив, лицемерен и двуличен и днес търпим последствията от това.

Не е известна точната дата, но може да се предполага, че през юли 1947 г. Герасим Тодоров изпраща писмо до „Влахински комунисти”. Съдържанието му ще разкрие директно на читателя какви са разбиранията на командира на горяните за тактиката и целите на борбата. В него е написано: „Ако напуснах семейство, роднини, приятели, родно село, скитайки се немили- недраги по Балкана, гладувайки и мизерувайки, само и само да спася живота си от някои кръволочни личности, които явно подклаждани от наши изроди, то още не значи, че съм с намерения да тероризирам, убивам, изнасилвам, та вие почнахте да безчинствате и тормозите по най-различни, простени и непростени начини съвсем невинното ми семейство… Аз не съм напуснал като разбойник, а като недоволен от начина Ви на управление, като благодарение на такива като Вас далеч надминава фашисткия режим…Но винаги съм очаквал да видя докъде ще стигнат Вашите произволи, обаче Вашата няма край и аз не мошенича като Вас, а кавалерски заявявам, че вече милост не раздавам, с каквато мярка мерите, с такава ще Ви меря, т.е. на семейството ли посегнете, със семейства ще се справям… Търсете ме по къщи, плевни и колиби, ще ме намерите. Млада невеста на пазар се не води и комита в сграда не стои – с хора се среща, но не им гостува”.

В свое писмо Герасим Тодоров заявява: “По-добре славна смърт, отколкото позорен живот.” 

Източник: http://www.extremecentrepoint.com/archives/7589